Време за приказки: Тримата братя и златната ябълка

Ново луксозно илюстрирано издание с твърди корици на „Тримата братя и златната ябълка” (ИК „Сиела”) от големия български разказвач Ангел Каралийчев излиза в края на юни! Сборникът съдържа 138 приказки и разкази, сред които са добре познатите „Вълкът си е вълк”, „Мара Пепеляшка”, „Житената питка”, „Клан, клан, недоклан” и още любими творби на един от най-популярните български писатели, оставили ярък отпечатък върху няколко поколения у нас.

Сред знаковите истории в сборника на Каралийчев, с които сме израснали, са юначното петле с жълти ботушки и с оскубана опашка, слепия змей, момчето с дългите мустаци на име Ижо-Мижо, Железният човек, неблагодарната мечка, царят с магарешките уши, бостанското плашило и др.

Припомняме си с усмивка и защо „Кой каквото прави – на себе си го прави”, „Който не работи, не трябва да яде” и „Защо дърветата стоят на едно място”.

Откъс

Бащата разказва за гущерчето

Имаше един стар селски дом, направен от дърво и камък. Покривът му приличаше на овехтяла ръждива шапка с отпус­нато надолу кръжило. Изпод шапката гледаха към двора две дълбоки прозорчета, замрежени с кръстовидни дървени решет­ки. Щърково гнездо се беше наместило върху каменната плоча на белосания комин. Над гнездото шумолеше, разперил клони, вековен сенчест орех. Тежка дъбова врата, набита с ковашки гвоздеи, скърцаше продължително и жаловито. Наперен пе­тел се разхождаше пред вратата и кълвеше разпилени овесени зърна.

Един ден, щом петелът разпери крила, проточи шия и гръмогласно изкукурига – приказката започна.

Най-напред се разтвори дъбовата врата. Блеснаха озарени­те от изгряващото слънце шарени паници и медници, окачени на дървени куки под полицата. Котката, задрямала до камината, стана, протегна се изгърбена и бавно прекрачи прага. Крадеш­ком тръгна към градината да гони врабчета. Миндерът в широ­ката стая беше постлан с дългорунни китени халища и шарени възглавници. Върху миндера седеше старец на преклонни го­дини. На два побити гвоздея на стената над главата му висяха дървен лък и колчан със стрели.

Пред стареца стояха прави трима мъже. Гологлави. Калпа­ците си държаха в ръцете. Те бяха тримата синове на стареца: най-големият, средният и най-малкият. Първите двама се пъче­ха пременени и накичени. На калпаците им се ветрееха пера паунови. Копринените им пояси спускаха дълги алени ресни до бедрата. Ботушите им стигаха до коленете. Най-малкият се гушеше зад тях нескопосно облечен, опасан с колан от лико, несресан, както му е редът. Босоног. Перчемът му бе паднал върху челото. Очите му горяха като два живи въглена.

Белобрадият старец изгледа синовете си от главите до пе­тите и рече:

– Повикал съм ви, чеда мои, да ви кажа, че тази нощ ще пристигне ламята!

При тези думи най-големият и средният брат се стъписаха стреснати и уплашени. Най-малкият прехапа устни и направи една крачка напред, приближавайки се до баща си.

– Що думаш, тате? Каква ламя? – попита най-големият.

– Ще ви кажа. Затворете първом вратата. Натиснете и за­ключалката. Никой друг не трябва да узнае какво съм ви казал. Само вие.

Тогава най-големият брат се обърна към средния и му каза:

– Заключи вратата!

А средният блъсна най-малкия:

– Тичай да заключиш вратата!

Най-малкият покорно изпълни поръчката. Затвори врата­та и намести заключалката. Сетне се върна и седна на чергата до бащините си нозе. Големият и средният се отпуснаха върху миндера от двете страни на баща си.

Старецът се втренчи в светлите прозорчета, сякаш призова спомените си, поглади с длан брадата си и започна:

– Преди много, много години, когато бях малък, дядо ви ме проводи да напаса козичката в Камендолската гора. Там, как­то знаете, има едно сухо каменисто корито. По онова време на двата бряга вишеха клони престарели дървета с напукани дънери. Над коренищата им растеше златистозелен мъх. Моята козичка се беше изправила на една леска и се мъчеше да захапе най-долното клонче. Звънчето й трепкаво дрънколеше, а бради­ цата й се мяташе насам-натам. Аз бях седнал до един напечен пън и надувах дудучето си. През рамото ми тегнеше торбичка, пълна с диви круши, на кръста ми висеше кратунка.

В сухия дол имаше островръх сив камък. Най-отгоре беше изпълзяло гущерче, такова едно малахитово, с рубинени очич­ки, а гърбецът му сякаш беше посипан със скъпоценни камъни. Извило очички към мен, то ме гледаше и слушаше захласнато свирнята ми.

Изведнъж тежък тътнеж разтърси гората и се понесе в дълбочината като грохот на керван коли, натоварени с празни бъчви возилници.

Погледнах към небето: там се носеха страшни буреносни облаци. Една светкавица разкъса облаците. Силна гръмотевица удари гората. Изплашени птици изхвръкнаха с писък от гнез­дата си и се пръснаха в пущинаците – където им видят очите. Едри дъждовни капки захванаха да ръсят шумака, затупкаха по напечените камъни и изведнъж окъпаха гущерчето. Но то не мърдаше от мястото си, с наслада размахваше опашка и се рад­ваше на дъждовната прохлада.

Аз оставих свирнята, изтичах към козичката, хванах я за нашийника и я повлякох към сухия дънер на един дъб, изтър-бушен от мълния. Подслонихме се двамата в хралупата. Само носът ми остана да стърчи навън.

Рукна проливен дъжд, сякаш се изливаше из ведро, а гу­щерчето все не мърдаше от мястото си. Стоеше като заковано.

По едно време гръмотевиците заглъхнаха. Облаците отми­наха бързо, насметени от невидимата метла на вятъра. Разлю­лените клони се укротиха. Дъждът изведнъж секна. Слънцето подаде главата си върху избистреното небе и цялата гора блес­на с елмазена хубост. Птичките се залюляха върху клончетата с намокрени опашки и весело зачуруликаха.

Измъкнах козичката от хралупата и я пуснах да тича по влажната трева.

Но ето че сухият дол изведнъж оживя. Като стена пристиг­на мътен порой. Мъкнеше камъни, прекатуряше дървета, под­ копаваше ронливия бряг. Всичко наоколо захвана да бучи.

Само острият камък с гущерчето стърчеше над клокоче­щата вода. Злочестото животинче се беше вкопчило в камъка, въртеше главичката си, махаше тревожно с опашка, мигаше уплашено и тънко писукаше с гущерското си гласче: „Олелеее! Няма ли кой да ми помогне?“.

Аз чух неговия вик за помощ, извърнах се изведнъж и като видях на какъв огън се печеше малката гадинка, сърцето ми се сви от болка. А гущерчето пискаше още по-силно: „Батен­це! Батенце!“ „Не бой се, ида!“, отговорих му и като грабнах от земята козарската си тояга, насочих я с разтреперани ръце над мътната вода, но тоягата излезе къса. Не можа да стигне до камъка. Бре, ами сега? Огледах се безпомощно наоколо.

А гущерчето се беше изправило на задните си крачета, ма­хаше с предните и пискаше сърцераздирателно: „Отиде на татя гущерчето! Загива наследникът на гущерския престол!“ „Я, то се побърка от страх!“, рекох си аз и бързо съблякох дрехите си. Безстрашно се бухнах в поройната вода. Стихията ме блъсна с голяма сила и се опита да ме повлече надолу, но аз напрегнах сили, почнах да греба с ръце като с лопати и най-сетне се до­брах до камъка. Като наближих, махнах нагоре с ръка и викнах на гущерчето: „Скочи върху главата ми!“

Гущерчето рипна върху главата ми и вкопчи нокти в косата ми. Обърнах се назад, но реката ме надви и ме повлече надолу. Опита се да ме удави. Захвана да ме блъска ту към брега, ту навътре. Набута ме в един опасен въртоп. Задъхан и омаломо­щен, най-сетне се докопах до един корен, напрегнах последни сили и се измъкнах на брега. Търкулнах се и отпуснах глава в тревата. Дишах тежко.

Гущерчето запълзя по гърдите ми и се ослушваше дали сърцето ми бие.

Когато дойдох на себе си, се надигнах, потърках си очите и отидох за дрехите си. Облякох се, подсуших се и се наведох да взема гущерчето от земята. Помилвах си го кротичко, а то ми проговори и рече: „Хайде, батко, да вървим!“ „Къде?“, попитах го аз. „В голямата пещера при цар Гущер. Той ми е баща. Голям владетел е моят баща. В негови ръце се намират всички под­земни съкровища. Баща ми е много добър. Като узнае какво си направил, за да ми спасиш живота, ще сграби с две шепи скъпо­ценни камъни и ще посегне да ти ги изсипе в торбичката, но ти камъни не вземай!“ „А какво да поискам?“, рекох му. „Искай белокорото дръвче, дето е посадено в пръстеното гърне!“

Ангел Иванов Каралийчев е роден в Стражица през 1902 г. Следва химия в СУ „Св. Климент Охридски”, а през 1928 г. завършва дипломация в Свободния университет (днес УНСС). Започва да пише още на 17-годишна възраст – стихотворението му „Орелът” е публикувано в русенското списание „Ученическа мисъл”. Повече от 40 години пише разкази, приказки и повести за деца, като за книгата си „Приказен свят” е посмъртно удостоен с Почетна грамота на името на Андерсен и е вписан в почетната книга „Х. Кр. Андерсен“ от Международния съвет за детско-юношеска литература (IBBY).